Размисли в Деня за елиминиране на насилието срещу жените

Днес размишляваме върху темата за насилието. Денят е специален – Денят за елиминиране на насилието срещу жените. Вълнуваме се. Нещо в нас се надига и ни се иска да бъдем активни. Усещането е малко като на 8. Март, когато се замислим за политическите измерения на празника. И колкото и да ни радва, че го има днешния ден, толкова и ни натъжава, че има нужда от такъв ден. И то в международен план.

Родени сме и сме израснали в България. Страна, която се поколеба да ратифицира Истанбулската конвенция – законова рамка, която има за цел да предпазва уязвимите – жени и деца – от насилие. Много, много работа още имаме да свършим. Но да оставим политиците на страна. Ние все се питаме – какво зависи от нас. И над това размишляваме.

Насилието има различни измерения

Темата е толкова всеобхватна. Всичко започва с това, какво изобщо разбираме под насилие. Колкото по-широка е представата ни за насилие, толкова по-добре. За да преборим нещо, първо трябва да знаем какво е то. И да го разпознаваме адекватно. Тесните дефиниции водят до това, че в един момент приемаме нещата за нормални, ако не са „чак толкова зле“. Но насилието за нас започва там, където е прекрачена и най-малката лична граница. И може да бъде вербално и психическо, а не само физическо, както сме свикнали да мислим за него. Но да усещаме, кога една наша граница е прекрачена е толкова трудно, колкото да заплуваме изведнъж, без предварителен тренинг. Някога сме го можели. Но опита ни е научил, да не чувстваме.

Приемаме насилието за даденост

И все пак – как става така, че приемаме насилието за нормално? Заживяло е с нас, в паметта на собственото ни тяло от най-ранна възраст. Или в тихия живот на всичко, което сме видели като на кинолента в представите си, когато сме слушали историите на хората, от чиято обич сме зависили, докато сме расли. Историята на мама. На леля. На баба. На нейната баба и прабаба. Историята на татко. На неговия баща. Не неговия дядо.

Кой от нас би могъл да твърди, че никой от тези значими за него хора не е преживял насилие през живота си? А то не изчезва със смъртта на близките ни. По някакъв необясним начин заживява в техните деца, и после в техните… Сякаш отчаяно търси това тяло, което най-сетне ще прекъсне порочния кръг. Ще разкъса веригите на този вътрешен затвор. Ще преодолее собствената си агресия, която се е зародила като отговор на собствените насилени тяло и душа. Или пък ще преодолее съзнанието на жертва и ще застане зад себе си.

За насилието, границите и детето вътре в нас
снимка: Станислава Дамянова

Насилието може да бъде невидимо

Насилието е като сянка. Опасно е и тогава, когато е невидимо. Или когато сме слепи за него. Когато ни манипулират и показваме поведение, което не искаме да показваме, но не можем да се спрем – от страх. Когато станем съзависими с други, които ни въвличат в собствената си емоционална регулация. В собствения филм, в който ние винаги нещо им дължим. В който винаги зависят от нашето съчувствие. От нашата помощ. От нещо наше, което уж им дължим. Тъжно, понякога това са собствените ни пораснали деца. Собствените ни брачни партньори. Братя и сестри. Родители. Колко трудно е да заобичаме истината повече, от желаната представа, и себе си – повече от който и да било друг. Да сме в състояние да си помогнем, когато някой ни вреди, бил той и най-близък. Само ако знаехме, какъв шанс за израстване даваме и на другия, когато престанем да играем в сюжета му отредената ни роля.

Понякога насилникът сме самите ние

И тази истина горчи. Най-голямата война водим със самите себе си. Най-силната омраза в нас насочваме към собствените си недостатъци. Към незавършеното, нерешеното, несъвършеното в нас. Към неизлекуваните ни рани. А как бихме укорили другия, ако се отнасяше към някого по този начин, както само ние се отнасяме към самите себе си.

Насилваме и другия полюс в нас. Като жени потискаме мъжкото начало в нас, и отказваме да живеем напълно силата и мощността си толкова, колкото и възприемчивостта и нежността си. Като мъже потискаме женското начало в нас, мекотата, отвореността, и се опитваме да компенсираме всичко с целенасочени действия, с доминиране, с разум. Вместо да им позволим да танцуват заедно и да ни позволят да израстваме – вътрешно и във взаимоотношенията ни един с друг.

Насилие в себе си носим и тогава, когато се пречупваме, за да бъдем „добри“. Когато, за да запазим някаква измислена представа за това, какви трябва да бъдем, за да заслужаваме да съществуваме, преглъщаме онова ясно НЕ, което усещаме в нас, и не намираме сили да го изречем. Когато оставяме другите да правят с нас каквото поискат, защото сме „добри“. Никой не може да бъде само „добър“- понякога трябва да разочароваме другите, за да останем верни на себе си. Добри можем да бъдем само тогава, когато сме себе си. Тогава любовта към другите остава жива в нас. Когато се пречупваме, стаяваме негодуванието в себе си, проектираме предателя на собственото си аз върху този, заради когото сме се жертвали, и омразата към този човек заживява в нас, независимо от това, дали я показваме, или не. Руши и нас, и взаимоотношенията ни. Или един ден разболява тялото ни. Добри сме, когато сме истински. Когато можем да казваме и ДА, и НЕ. И обичаме себе си еднаква, когато казваме и едното, и другото.

снимка: Станислава Дамянова

Насилие носим и в общуването ни

Закърмени сме с него – защото са ни сравнявали с други, защото са ни казвали, какво заслужаваме, и какво не. Защото са ни квалифицирали – като такива, или онакива. А всеки човек е един космос, индивидуалност, която не иска да бъде сравнявана с никого другиго. Динамика, която е различна всеки ден. И когато сме израснали с такъв език, лесно е да продължим да предаваме този тип насилствено общуване нататък – като вирус, от който не можем да се отървем. Освен ако сами не прекъснем веригата.

Никой не е виновен. Отговорност носим всички

Ключът е в нас. Вместо да обвиняваме другия в следващия момент, когато в нас се надига вълна от недоволство, нека се запитаме тихо, както ни съветва Маршал Розенберг:

Каква емоция изпитвам в този момент? Гняв? Тъга? Болка? Разочарование?

Къде в тялото ми я усещам?

Коя моя потребност остава незадоволена?

Самото намерение да потърсим отговори на тези въпроси успокоява нервната система и ни помага да регулираме емоциите си. Помагаме им да се трансформират и да ни помогнат да продължим напред с градивни стъпки. Не да ги потиснем. А да ги използваме като компас, който да ни покаже каква е вярната посока. Да формулираме молба и да я изразим – как бихме искали да се отнесат с нас в бъдеще? И, най-трудната, но и най-почтена част от този процес – да бъдем готови да приемем свободата на другия. Той или тя могат да искат или не, могат да бъдат в състояние или не да изпълнят молбата ни. А ние – нека бъдем в състояние да им позволим тази свобода.

Когато границите ни са застрашени, трябва час по-скоро да се освободим

А когато границата на психичната ни кожа – или истинските ни телесни граници – не биват зачетени, трябва да си тръгнем или да потърсим помощ час по скоро, ако ситуацията ни застрашава или не намираме сили в себе си да покажем поведението, което смятаме, че е адекватно в ситуация на насилие от какъвто и било тип. Не бива да таим надежда там, където тя ни играе лоша шега. Надежда, че с времето човекът ще се промени. Единствената добра надежда е тази, че ще успеем да се освободим. Да тръгнем. Въпреки любовта в сърцето – понякога точно към тези, които не зачитат границите ни. Въпреки несигурността. Въпреки страха. С тях – с любовта, с несигурността, със страха в нас, и с малкото изплашено момиче в нас, което да хванем за ръка и което завинаги да изведем от заплахата.

Ако не за друго, поне заради това, че тогава, когато за пръв път е вкусило от горчивината на насилието, е нямало кой да го хване за ръка и да му помогне. Сега има теб. Само ти можеш да пренапишеш историята му и всеки от нас има този дълг към детето, което сме били.

С обич,